Aston Martin DB9
Надали много хора помнят, обаче едно време в средата на деведесетте, в България се издаваше едно списание наречено Авто Свят, което на практика беше преведен Auto Bild (…и хората, които се занимаваха с него разбираха повече от сегашните издатели/редактори на българските Auto Bild и Top Gear, ама това е друга тема). Та още помня в брой еди кой си от края на 1994-та като видях снимки на Aston Martin DB7. Какво ли съм разбирал тогава, обаче колата ме впечатли много с елегантността си и в общи линии ме запали по английската автомобилна промишленост, а от там години по късно ме вдъхнови да стана автомобилен инженер в Англия. Както и да е, пак се отклонявам, но DB9 е наследникът на DB7 и е също толкова елегантен (особено последният фейслифт).
DB9 е типично гран туризмо – бърз, с 2+2 места, мощен, елегантен, комфортен, абе идеален за дълги пътувания. В случая обаче, колкото и да ми се искаше да отпраша на пътешествие, пътуването ми започна и приключи твърде бързо и то на пистата, където Aston-a се чувства не на място.
Салонът определено ми допада повече от този в 911. Личи си, че принадлежи на една необикновена кола. За разлика от пластмасата в 911, централната конзола ме посреща с орех и метал, някак си е по-приятно. Обаче седалката е по-неудобна и на мен ми е трудно да си намеря подходяща позиция за седене. Видимостта също е занижена.
Макар да е GT аз все пак съм на писта и решавам да пусна шестстепенната автоматична скоростна кутия в ръчен режим и да сменям скоростите от перата зад волана. Имам на разположение 470к.с. и 600Nm, които би трябвало да ускорят тежащото около 1800 купе до 100км/ч за 4,8 секунди. Е, това ускорение нещо не го усетих. Привидно или не, 12 цилиндровият двигател с гигантска, според даунсайзинг стандартите, кубатура от 5900см2 вдига обороти бавно и изобщо не предразполага към „здраво ръчкане“. Това си е истинско GT, няма спор. Харесва ми характерния Aston Martin звук (още едно време като играх Need for Speed Hot Pursuit до побъркване, този звук ме радваше много), харесва ми комфортът, но пък спирачките не стават, поне не след 911 и като цяло колата се държи по-нервно в завои като усещането ми е, че има реална опасност задницата да замине нанякъде всеки един момент.
Големият Aston като цяло е това, което очаквах да бъде. Хареса ми, защото има собствен облик и се чувства различен. Надявам се да ми се отдаде възможност да го покарам и по обществените пътища, защото имам усещането, че там ще ми хареса повече.
Comments are closed.