Интериор
Suzuki Ignis е още по-интересен отвътре. Не, че впечатлява с някакъв „страшен“ дизайн, но оползотворяването на пространството е изключително. Независимо от компактните си размери и малката широчина на купето, която дори изисква дисплеят на инфотейнмънт системата да не е разположен в средата, а леко в дясно (в противен случай воланът би го закривал), мястото за четиримата пасажери е впечатляващо.
Нека започнем отначало. Дизайнът на интериора на Ignis е приятен, без да впечатлява. Използването на три цвята – черен, сив и оранжев, води до по-ведра обстановка, като най-интересният детайл е повтарянето на трите ленти от С-колоните върху оранжевите страни на централната конзола.
Дотук добре, но Ignis си има и проблеми – пластмасата. Просто е прекалено много и прекалено твърда. Всъщност единствените меки повърхности в салона на Ignis са седалките, воланът и скоростният лост. Да, това са елементите, които най-често ще докосвате, но щеше да е хубаво да имаме малко по-меки повърхнсти. Все пак ще вметна, че това е нещо обичайно за класа на суперминитата.
Колкото до пространствата за съхранение, то положението е по-скоро добро – големи джобове във вратите отпред, побиращи 1.5л бутилка, две поставки за чаши, които обаче са квадратни (защо?!) и място за телефон или други дребни предмети на централната конзола. Отзад пък има само поставки за 0.5л бутилка без място за други предмети.
Иначе седалките са удобни, позицията на седене – също. Липсва им регулиране на лумбалната опора, което е минус за дълъг път, но пък Ignis не би следвало да напуска пределите на града твърде често. Воланът не се регулира в дълбочина, което може да направи намирането на правилната позиция на седене малко по-трудна, но за мен нямаше проблем.
Всъщност откъм ергономия и управление единственото наистина странно нещо бе работата с бордовия компютър, чиито бутони не са на волана, а на самото табло и се комбинират с копчетата за регулиране на осветеността на клъстъра. Видя ми се странно, но се свиква.
